Клоун wannabe..

Един специален за мен човек ми каза на няколко пъти, че много по-трудно е да разсмееш някого, отколкото да го разплачеш. Сигурна съм, че смисълът на тази бележка беше да критикува уж градивно "депресивния" ми блог. Супер! Само аз ли не го чувствам така?
И защо този доброжелател си позволява да говори от името на цялата уважаема публика?! Спомням си, че му отговорих,че различните хора се радват и имат нужда от различни емоции. Примерно, някой, някъде, някога ще изпита такова удоволствие от това да се натъжи, че когато сълзите напълнят очите му, душата му ще полети в екстаз.
Но наистина ли е по-лесно да се облееш в сълзи, отколкото да се залееш със смях?
Погрешна е асоциацията на сълзите с нещастието. Какво са сълзите? Невинност, тъга, самота, щастие, чистота, любов, начин на съблазняване.. Сълзите са просто думите, които сърцето не може да изрече. Сълзите измиват и разкриват всяко нарисувано лице. Плачеш ли, ставаш прозрачен, ставаш човек. Сълзите лекуват.
От друга страна, в днешно време все ще се намери някой или нещо да те натъжи. Стресът и проблемите дебнат на всеки ъгъл, за да ти сложат чувала на главата и да те направят пленник на някоя депресия. Напрегнатото ежедневие изнервя, изтощава. Все по-рядко виждаш хубавото, все по-малко се радваш на малките неща, все по-често забравяш да благодариш за това, което имаш. Тогава съм склонна да смятам, че когато останеш сам с нечий блог, наподобяващ този, сълзите водят смеха по точки. Стрес-нападателят е вкарал толкова голченца в крехката ти вратичка, че защитата от елфи на смеха лежи безпомощно ранена. И тогава идват сълзите на тъгата.
От незнам коя вече страна, се чудя дали наистина мога да разсмея някого? Ама разбира се, че мога! Аз имам заразяваш смях. А и всеки може да съчинява забавни простотийки. Или не всеки? В блога си не можеш да се възползваш от репертоара си с абсурдно смешни физиономии, или да се опитваш да добараш нечии фалцет, или да имитираш някой тренди сноб, или съсухрен нърд, или префърцунена кифла, или..или.. Разчитайки само на написаното, не губиш ли част от силата на хумора си..персоналността си? Не? Виждаш ли, караш ме да си задавам отговори, а дори не мога да се сетя за въпросите! И да, колкото и да не искам да го призная, ме караш да се съмнявам в способностите си на клоун! Не става така! Все пак цял живот съм била манячка на тема клоуни, сещаш ли се? Както някои харесват звезди, или гейши, или пеперуди, или автомобили, или Брад Пит, така аз харесвам клоуни. Ако ме беше попитал преди 15 години каква искам да стана когато порасна, отговорът ми щеше да те разсмее, нали? "Клоун!" А знаеш ли колко тъжни клоуни има? Въпреки че не са най-тъжното нещо на света. Но те не могат да те разсмеят, колкото и да са обречени на тази трудна задача. Напротив! Само при гледката на такъв клоун, ще се разплачеш като малко дете. Ами ако и аз съм такъв клоун и не мога да разсмивам?
За да разбереш същността и състоянието на един клоун, ти е нужна особена дарба. Защото всеки един такъв е с нарисувана усмивка и весели дрешки в свежи цветове. Трябва да погледнеш зад грима..право в очите. Те издават историята му. Дали ще е някой бездомен клоун, без близки, но обичащ детския смях или ще е най-професионалният, най-успелият и най-забавен клоун в квартала, канен на всички партита..Дали ще е безработният клоун, обикалящ от цирк на цирк, с надеждата да се качи поне още веднъж на сцената и да се сбогува с нея, защото е над 50..или ще е звездата на десетилетието по всички фестивали, жунглиращ с огън и какво ли още не.. Не се разбира лесно с две думи! Според узрелите круши, от всеки клоун се очаква да бъде смешен. Да.. ама не.
Както и да е. Вече разбра, че не съм клоун. Аз също. Затова не съм длъжна да разсмивам никой. Ще си пиша каквото си искам! Но да предположим, че бях.. Tогава щях ли да съм поне малко смешна?